Предполагам, че сте видели многобройните заглавия как Съдът на ЕС постановил, че снимките в интернет не може да се използват без разрешение на техния автор. Става дума за дело C‑161/17 (Land Nordrhein-Westfalen срещу Dirk Renckhoff, линкнато по-долу).
За какво става дума?
Накратко: Ученичка от средно общообразователно училище в германската провинция Северен Рейн-Вестфалия трябва да пише реферат за испанския град Кордоба. Иска да му добави и снимка, за което търси в Гугъл. Решава да използва първата, на която попада. Тя е достъпна на сайт за екскурзии и пътувания, а неин автор е професионалният фотограф Дирк Ренкхоф. Момичето включва снимката в реферата си, като посочва авторството на Ренкхоф и поставя линк към сайта за пътувания. След това качва реферата си на сайта на училището. Това, което ученичката не прави, е да поиска разрешение от Ренкхоф. Той разбира за неразрешеното ползване и предявява иск срещу провинция Северен Рейн-Вестфалия в качеството ѝ на принципал на училището. Иска сваляне на качената без негово съгласие снимка и обезщетение в размер на 400 евро. Аргументира с разходите за пътуванията си, при които заснема своите фотографии. Учудващо, но спорът стига до федералния върховен съд на Германия, който отправя преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС).
В постановеното от последния решение няма добавена стойност. То е кратко, стегнато и повтаря всичко, което знаехме и досега – качването на снимка онлайн е акт на публично разгласяване (communication to the public). Същото е изключително право на автора на снимката и то е нарушено, доколкото авторът не е разрешил разгласяването. Това, че авторът е дал разрешение снимката му да бъде използвана на един сайт (в случая онзи за пътуванията) се отнася само до този сайт. Не означава, че снимката може да бъде сваляна от там и използвана без разрешение другаде. Това е така, защото договорката на автора с оператора на този един сайт не може да бъде тълкувана като договор в полза на всяко трето лице. Правото на публично разгласяване също така не подлежи на изчепване, поради което първоначалното качване на съдържание някъде не лишава автора му от права върху него, така че след това всеки трети да може да го ползва свободно. Но това го знаем, то не е ново. Освен това (поне за мен) е супер логично.
Все пак в решението има една тънка линия, която заслужава споменаване. Това е разликата, която съдът прави между поставянето на линк към вече разгласено със съгласието на автора си произведение от една страна и копирането на произведението и последващото му качване (без съгласие на автора) на различен от първоначалния сайт от друга. Това е така, защото в първия случай не е налице (допълнително) публично разгласяване, тъй като поставянето на линк към вече разгласено произведение не води до разгласяването му пред нова публика. По друг начин стоят нещата, обаче, когато произведението първо е разгласено на сайт за пътувания и туризъм, какъвто е настоящият случай, и впоследствие бъде качено на училищен сайт и по този начин разгласено на „нова“ публика.
На финал СЕС отказва да се занимае с баланса между правото на образование и защитата на правото на интелектуална собственост. Аргументът на съда е, че това е от компетенцията на националните законодатели, за които Директива 2001/29 предвижда изрична възможност да уредят изключения или ограничения по отношение на правото на публично разгласяване, доколкото става въпрос за използване единствено с цел илюстриране в рамките на преподавателска или научно-изследователска дейност и това е оправдано от преследваната нетърговска цел.
По този начин СЕС запазва съществуващия понастоящем правен режим, според който произведения могат да се ползват само със съгласието на правоносителя, доколкото не е налице някоя от хипотезите на т. нар. „свободно ползване“, като, например, правото на цитиране. Доказването, че налице е някоя от споменатите хипотези винаги е в тежест на позоваващия се на нея ползвател.
Снимка – with body and soul с автор Magdalena Roeseler, достъпна под лиценз CC BY-NC-SA 2.0 във Flickr